Вие сте египтянин. Какво се случи, че отидохте да живеете във Великобритания?
Напуснах Египет през 1974 г., не можех да остана повече там, защото не бях съгласен с войната в Средния Изток. Реших да отида в Англия. Стана за 48 часа. Животът ми се промени точно за две денонощия. Нямах никаква идея какво точно ще правя. Нямах пари и не говорих английски. Отидох там съвсем сам. Споделих за решението си само на много близки хора – на брат ми и няколко приятели. Напуснах дома си с риск да бъда арестуван и убит, защото беше време на война, но интуицията ми каза, че това е правилният път. Можеше да умра, но резултатът от това, че послушах вътрешния си глас, е че съм променил нещата за много хора по света. Аз още от дете знаех, че искам да работя и да изразявам идеите си, а пък бях на място, където това нямаше как да се случи.
Как се насочихте към Психологията?
От малък исках да работя с хора. Но първо бях актьор и в Англия много успешно работех като такъв. Бях и дизайнер. След което обаче имах много трудна ситуация в семейството си, започнах да гледам вътре в себе си и разбрах, че тя се е случила, за да ми напомни за истинската работа, с която искам да се занимавам. И реших да започна отново – сравнително късно в живота ми – и този път да стана психолог. Бях почти на 40 години. Отидох в университета с много млади хора. Преди да се запиша там, учих сам в продължение на около 10 години. Ходих в много групи и следвах много гуру-та (усмивка). Прочетох всичко и дори започнах да работя сам. Но осъзнах, че имам нужда от солидна основа и практична информация. Получих магистърска степен по Психология, след което ме обучаваха за учител на терапевти и психолози. А по време на всичко това работех и като фамилен терапевт към националната здравна служба. Преди 2 години създадох и фондация “Същност” (Essence Foundation) в Англия.
Как попаднахте в България?
Бях поканен да дойда тук преди 3 години, за да направя един семинар, който се оказа много успешен. Организаторите ме поканиха да дойда пак и, когато основах Essence Foundation, хората в България, които бяха видели моята работа, решиха да работят с мен и създадоха фондация "Същност" в България. Такава фондация има и в Швеция, такава започва и в Унгария. И е много силна в Лондон.
Не е ли доста изморително постоянно да сменяте държави, градове, хотели. Защо го правите след като имате възможност спокойно да практикувате само във Великобритания?
На мен ми е изключително интересно да работя с хора от различни държави, защото дисертацията ми е за различните методи на терапия при хора от различни култури. Обичам това, което правя. И няма значение къде го правя. Аз също израствам, докато работя. Не се приемам като учител. Всички семинари са във връзка с пътуването. Моето собствено и на хората, участващи в тях. Вярно е, че аз знам малко повече от другите, но това е нужно, за да имаме основа. Аз вярвам, че ние не можем да научим хората на нищо. Можем просто да ги насочим към тяхното собствено учене. Между другото, една от причините, поради които правя този семинар е и за да си напомням какво казвам на хората. Колкото повече го казвам, толкова повече го живея. Защото някои от нещата, които преподавам си мисля, че е невъзможно да се живеят. И всеки път, когато правя семинар, се приближавам към истината. Понякога стоя със себе си и се питам: “Как мога да не живея това, което преподавам?” Така че аз непрекъснато се предизвиквам, да пренеса това, което говоря на хората и в собствения си живот.
Има ли нещо, което отличава българите от хората от други националности, с които провеждате подобни семинари?
Хората навсякъде са еднакви. Единственото, което ги различава, са техните вярвания. Държавите са като наши родители и си имат собствени вярвания, които ние научаваме. Примерно хората от Средния Изток като мен вярват, че тези от Запад са много по-интелигентни от тях. И на мен в началото ми беше много трудно да уча англичаните, докато не науча как да променя собствените си вярвания. Някои хора успяват да преодолеят ограниченията, които културата налага върху тях, но други не успяват. Зависи изцяло от индивида.
Какви вярвания имат българите за себе си?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос, но това, което предполагам е, че българите мислят, че не са много богати. Те може би си мислят също, че животът в чужбина е много по-лесен. Но това са само наблюдения. Понякога си мисля, че българите нямат много позитивен имидж сами за себе си. Те обичат страната си и са много патриотични, а в същото време имат и негативизъм към културата си. Усещам този конфликт.
Лесно ли работите с нас?
Преди да дойда в България имаше хора, които ми казваха, че българите са много трудни, суеверни, че няма да повярват на думите ми. Но за мен беше лесно да работя. Някои хора пък мислят, че англичаните не са емоционални, но когато правя семинари в Англия, хората плачат също, както плачат и тук. Така че не ми е трудно да работя с българи, но открих че те не ми казват какво мислят. Може би ги е страх да застанат пред авторитет, но трябва да съм внимателен в думите си. Това се случва и в други култури, просто тук го виждам малко по-ясно изразено.
Кой е най-големият проблем на хората, според вас?
Това е голям философски въпрос (усмивка). Вярванията. Защото те са установени в нас още от ранното ни детство. И за много хора са несъзнателни. Друг голям проблем за цялото човечество идва от най-първия момент, в който детето е родено и взаимодействието му в този момент с майка му. Майката дава много информация на детето и, ако тя не е стабилна, или щастлива, или ако има проблеми, детето автоматично получава тази информация, дори преди да се е родило. И това е нещо, за което трябва да се гледа в бъдещето. Защото ние се опитваме да помогнем на хората, които са вече пораснали или пък на децата, които имат проблеми, но не гледаме достатъчно назад, за да видим как родителите имат нужда от помощ повече от децата си. Те трябва да се научат как да бъдат родители, а не да поправят децата си. Това го виждам навсякъде и е източник на проблеми, който го има във всяка една страна. Друг голям проблем, от който много хора страдат е, че не могат да приемат миналото си, защото в него се е случило нещо, което те не харесват и не одобряват. Но ако не приемат това, което се е случило, те прекарват целия си живот в това да се борят с реалността. Ако обаче успеят да го приемат, ще са свободни да бъдат тези, които са, и да създадат това, което искат за себе си.
Защо след като човекът е с толкова дълга история, постоянно прави едни и същи грешки?
Защото грешките, които прави вървят много поколения назад. Ние наследяваме чувствата на нашите родители и техните нагласи, а те са ги наследили от техните родители и това върви назад по много, много начини. Ние сме постигнали голям напредък технологически, но не и емоционално. Ако се обадиш на някой в Япония, използвайки мобилния си телефон, това е напредничаво, нали? Но какво е първото нещо, което ще му кажеш? Ще му кажеш: “Как си?” Това сме го казвали и преди хиляди години. Ние сме си развили мислещата част от мозъка, но не и емоционалната.
Mотото на фондация “Същност” е “Бъди промяната, която искаш да видиш в света.” Вие какво искате да промените в него?
Аз не искам светът да се променя. Ако искам да се промени, ще страдам, защото той може и да не го направи (усмивка). Всичко, което искам е да бъда щастлив със себе си. А работейки с хора виждам, как те намират своето собствено щастие. Това също ми помага да се чувствам добре. Изпитвам голямо удовлетворение, когато виждам хората да се лекуват.
Можете ли да разкажете за някой случай от практиката си, с който много се гордеете?
Аз съм работил с много хора, които искат да се самоубият. И те продължават да ми казват, че се чувстват добре и че са щастливи, че сега са живи. На предишния семинар в Англия една жена ми донесе много цветя и ми каза: “Аз съм излекувана завинаги”. Тази жена живееше в много голяма болка заради съпруга си, който я е изоставил преди 25 години, когато е била бременна с дъщеря си. През цялото това време тя е страдала. И за нея беше невероятно, че е преживяла тази болка и е излекувана от нея.
А помните ли най-силния вътрешен катарзис лично за вас?
Най-катарзисният момент за мен беше, когато открих някои семейни модели, които нося, и които много влияеха на моето поведение. Плаках цял ден, не можех да спра. Той ми даде отговори защо майка ми не беше щастлива, защо брат ми беше толкова агресивен и сега имам повече състрадание към тях. Осъзнах през какво е трябвало да минат те, през какво е трябвало да мине и баща ми. Най-силният момент за мен, извън залата на семинара беше, когато разбрах, че е имало моменти, когато децата ми бяха малки, в които не бях способен да им дам достатъчно сигурност и любов, защото я нямах в себе си. След това осъзнаване обаче имах възможност да се променя, спрях да се осъждам и разбрах, че съм направил най-доброто, на което съм бил способен в този момент. Това промени отношенията с децата ми и с много хора около мен.
Сега как се чувствате в България? Какво най-много ви харесва и кое най-много ви дразни от нашата страна?
Обичам България, защото е с много подобна на моята култура. Харесвам старите къщи с техните невероятни врати, има нещо много стилно и красиво в тях. Когато се разхождам по стари улици и виждам камъните по тях, имам усещането, че това е място, което има много елегантно минало, но е доста занемарено. А нещото, с което може би няма да мога да свикна е… липсата на организация. Не съм сигурен, че тук може да се получи. Мисля, че съм много разглезен от това да живея в Англия. Когато дойда тук си спомням какъв беше животът ми, докато бях в Египет.
За какво мечтаете в личен план?
Да приема себе си и да съм щастлив, както и да направя нещо значимо за света, но не и да го променям. Когато бях дете си мислех, че е невъзможно да направя всичко това. Наруших всички правила и поех големи рискове. Но си заслужаваше. И дори понякога имам усещането, че е толкова хубаво, сякаш е сън, сякаш не е истина… (усмивка)
"В търсене на общия език между родители и тийнейджъри" Десислава Стойкова, Наталия Николова
Да се пише за тези семинари е предизвикателство.
Защото това не е едно от нещата, за които сме свикнали да говорим и обсъждаме с другите, като лошия работен ден, проблемите в образователната ни система или 10-те златни правила как да се справяме с живота си.
Защото готови отговори няма.
Защото хората не можем да бъдем научени как да сме щастливи или как да се разбираме по-добре с околните, освен ако ние самите не изберем това.
Защото това, което ще прочетете, една част във вас винаги го е знаела…
Става дума за онези простички, но дълбоки неща, които вълнуват душата на всеки един от нас, но които сме скрили някъде навътре в себе си. Било защото сме спрели да им вярваме или просто ни е страх; решили сме, че така е “по-лесно” и “по-безопасно”, защото “така трябва”. И защото така правят всички?
Става дума за онзи момент, когато изведнъж се сещаме колко отдавна не сме споделяли дори и с най-близките си хора за нещата които наистина ни вълнуват. Когато осъзнаваме, че сме забравили как да общуваме с най-важния човек в живота ни – със самите себе си.
Тук можем да кажем, че всички хора ще си тръгнат от живота ни и че единственият, който ще остане до края с нас, сме самите ние.
И сега накъде?
Можем просто да въздъхнем с носталгия по добрите стари времена, които “уви”, никога няма да се върнат, да се отдадем на минута самосъжаление или да се тупнем по гърдите и да кажем категорично, че това не се отнася за нас, защото ние сме силни и можем да се справим сами с всички проблеми. И така просто да отминем този момент като миг на слабост и продължим нататък, както често и правим.
…или можем да изберем себе си. Защото ако ние не го направим, никой друг не би могъл да го стори вместо нас.
“Бъди промяната, която искаш да видиш в света” неслучайно е мотото на семинарите “Същност”.
Често се чувстваме неспособни да променим обстоятелствата и хората в нашия живот. Ние обаче притежаваме свободата да изберем своето отношение към тях и силата да приемем себе си такива, каквито сме. И когато осъзнаем това и се научим да се обичаме и грижим за себе си, ние ще сме способни истински да подкрепяме и помагаме и на околните. От това зависи животът ни, както и техния - това ни казва стюардесата, когато сме тръгнали на път със самолет. Ако изпаднем в извънредна ситуация, инструкцията е първо да сложим кислородната маска на себе си и после да се погрижим за своя спътник, било това и нашето дете.
За да стигнем дотук обаче, ние трябва да се изправим пред собствените си вярвания, които ни ограничават и възпират. Това са модели, които се развиват у нас още от най-ранно детство и за повечето хора са неосъзнати. Много от тях се пренасят от поколение на поколение, защото когато не знаем за тях, ние неволно ги предаваме и на нашите деца. А с времето те се вкореняват все по-дълбоко в нас и стават все по-силни.
И колкото по-рано бъдат открити и преодоляни тези несъзнателни модели, които по-късно влияят върху живота, връзките и отношенията ни с хората и заобикалящия ни свят, толкова по–лесно е за нас да приемем себе си и другите, да разберем , че щастието ни зависи от един единствен човек на Земята- от самите нас.
Ето как се появи и семинарът “Към същността” за тийнейджъри. Той е изграден върху основните идеи на семинарите “Същност”, но предадени чрез методи и преживявания, които отразяват и отговарят на нуждите и предизвикателствата на динамичния свят на младия човек.
Кой съм аз?......Защо съществувам?.....А другите?....Те какво мислят за мен?.... Разбира ли ме някой?....Как да се справя с…?....Ще постигна ли изобщо мечтите си?...Има ли смисъл?...Искам да...
Толкова много желания и въпроси вълнуват един тийнейджър.Отговорите, които той открива в настоящия момент, много често моделират и неговото бъдеще.
Отговорност, която е предизвикателство за всеки порастващ човек, в чийто променящ се свят всеки отговор води до нови въпроси.
Семинарът “Към същността” за тийнейджъри не дава готови решения, а подкрепя младите хора в пътуването им към себе си и другите и в избора им:
Да преодоляват с повече увереност страховете и несигурността,
Да превръщат по-лесно неуспехите в ценен опит,
Да опознават себе си и градят пълноценни взаимоотношения с другите,
Да поемат отговорност за живота си и повярват в своя потенциал (да сбъдват мечти си, )
Да БЪДАТ себе си и......да се наслаждават на това
Тези няколко реда, макар и да звучат толкова простичко, са най-голямото предизвикателство пред всеки от нас, независимо на колко години сме, какво работим или за какво мечтаем. И за да се справим с него, ние имаме нужда от подкрепа. Затова и условие за участието на тийнейджър в семинара е негов родител вече да е поел това предизвикателство. Защото децата ни нямат нужда от “поправка”, а просто от добър пример. И когато осъзнаем това и се научим да се обичаме и се грижим за себе си, ние ще сме способни да подкрепим и разберем и тях. Спомнете си думите на стюардесата: От това зависи живота ни, както и техния.
Статия за ненасилствената комуникация, публикувана в списание "Инсайт", брой 7, 2005 г.
“Езикът на жирафа” или един вдъхновяващ начин да общуваме с повече радост
„Културата на ума трябва да е подвластна на сърцето.” М. Ганди
Автори: Емилия Илиева, Милена Ненкова
Смисълът на думата общуване предполага създаването на споделено пространство и време, в което се осъществява взаимодействие, вербално или невербално, между две страни. Общуването е неизменна част от ежедневието ни и обхваща всички области на личния, професионален и социален живот. Статистиката показва, че човек прекарва 70% от времето си на ден, общувайки, от тях 45 %, слушайки. Хората имат потребност да се изразяват ясно, да се чувстват разбрани, да се изслушват един друг и да разбират посланията на другите, така че общуването да носи радост.
В тази статия ще представим общуването като процес на изразяване и слушане от сърцето. Известен като метод на ненасилствена комуникация или „език на жирафа”, този процес е формулиран от д-р Маршал Розенберг и следва идеите на Махатма Ганди. В този контекст ненасилието означава да позволим на позитивното в нас да се разрастне, да бъдем управлявани от любовта, уважението, разбирането, съчувствието и грижата един за друг вместо от егоизма, подозрението и агресивността, които обикновено доминират в нашето мислене.
Описанието на метода е удивително просто, но истината е, че за да научим езика на ненасилствената комуникация, имаме нужда от много търпение и подкрепа към себе си и другите. Маршал Розенберг използва образите на две животни, за да илюстрира и разграничи два типа нагласи, които всички ние притежаваме и проявяваме в конкретни моменти.
Сред сухоземните животни жирафът има най-голямо сърце и гледа на света от най-високо. Той усеща какво стои зад думите и съзира каква е дълбоката нужда, която ги мотивира. Жирафът слуша и говори от сърцето, поема отговорност за своите нужди и чувства и прави само неща, които утвърждават живота и неговите ценности. (Оттук идва и другото наименование на метода)
Нагласата на чакала е тази, която осъжда, хваща се за думите и остава в тях, отчуждава човека от неговите чувства и нужди, слага етикети, оценява и сравнява.
В основата на метода стои твърдението, че когато нашите нужди са удовлетворени, в нас се пораждат позитивни усещания/преживявания/емоции и обратно неудовлетворяването на нуждите ни води до негативни усещания/преживявания/емоции.
Трудността идва от там, че повечето от нас сме възпитани в среда и по начин, които не предразполагат към свободното изразяване на нашите дълбоки чувства и нужди. Свикнали сме да мислим дуалистично в категориите „правилно”/ „грешно” и да използваме статичен език на „е/не е” по отношение на хора и ситуации (чакал) вместо процесния език, който описва как се случват нещата, как се пораждат чувствата и на основата на какви нужди става това (жираф).
В процеса на ненасилствената комуникация, както М. Розенберг изтъква, жирафите не виждат вълци, а само други жирафи с езикови проблеми. Оттук става ясно, че голямо внимание се обръща на осъзнаването на начина, по който се изразяваме, какви думи използваме и как те биват чути и възприети.
Самият процес се състои от 4 прости стъпки:
Наблюдение
Неутрално описание на това, което сме видели или чули, без допълнителни интерпретации или преценки от наша страна.
Например вместо “Тя пак ме пренебрегна”, можем да кажем “Тя за втори път взе решение без да посика моето мнение. ”
Ако говорим за това какво някой друг е казал, за предпочитане е цитирането пред перифразирането.
Чувства
Това са емоциите и чувствата, които изпитваме, а не мисли или интерпретации за това какво другите правят.
Например вместо “Чувствам се манипулирана”, което включва интерпретация на поведението на някой друг, можем да кажем “Чувствам се неудобно…”
За предпочитане е да се избягват следните фрази: “Чувствам се като…” и “Чувствам, че…”. Думите, които следват, ще бъдат мисли, а не чувства.
Нужди
Чувствата са породени от нужди, които са универсални и не зависят от действията на други хора. Важно е да казваме каква е нашата нужда, вместо да изтъкваме поведението/действията на други хора като причина за тях.
Например “Чувствам се раздразнен, защото имам нужда от подкрепа”, вместо “Чувствам се раздразнен, защото не си измил чиниите.”
Молби
Молбата трябва да бъде конкретна и изказана позитивно с думи, съдържащи действие, което може да се предприеме (какво искате вместо какво не искате).
Например “Би ли искал да се прибереш тази вечер във времето, за което сме се разбрали?” вместо “Постарай се тази вечер да не закъснееш пак”.
Когато отправяме молба, се предполага, че в отговор можем да чуем и НЕ и да видим в него възможност за по-дълбоко навлизане в диалога.
„Когато имаме уговорка да се видим, а ти не идваш, се чувствам тъжна, защото имам нужда да вярвам, че мога да разчитам на хората, които обичам. Би ли искал да поемаш само тези ангажименти с мен, за които си сигурен, че можеш да изпълниш?”
Пример 2:
Когато чувам, че се шегуваш с нещата, които преживявам, се чувствам тъжна и обидена, защото имам нужда от разбиране и подкрепа. Би ли искала да ми кажеш, че приемаш сериозно начина, по който се чувствам?
За яснота нека уточним, че под нужди в метода за ненасилствена комуникация се има предвид следното: „ресурси от различно естество, които животът изисква, за да продължи да бъде поддържан неговият поток.” (М. Розенберг)
В този смисъл при използването на метода е неизбежно както да осъзнаем собствените си нужди, така и да поемем риска да ги изразяваме честно. Защото в крайна сметка, ако ние не ценим нуждите си, защо да очакваме другите да го правят?
Все пак независимо от нашия пол, степен на образование, раса, религиозна принадлежност или националност, всички ние като човешки същества имаме еднакви нужди. Това, което ни различава в най-голяма степен, са стратегиите, които използваме, за да удовлетворим своите нужди.
Истината е, че дори когато не си даваме сметка какво стои в основата на наши негативни/позитивни чувства и сме склонни да мислим, че това са действията или думите на другите, всъщност става въпрос за наши незадоволени/задоволени нужди.
Свързването с нашите нужди и позволението да ги изразяваме ни гарантират повече от емоциите и преживяванията, които искаме, дават ни възможност да избираме как да се чувстваме, а това е форма на лична свобода и поемане на лична отговорност.
Основните човешки нужди:
ФИЗИЧЕСКИ
Въздух
Вода
Храна
Движение
защита от вируси и бактерии
почивка
сексуално изразяване
подслон
докосване
защита от животозастрашаващи форми на живот
АВТОНОМНОСТ
Свобода да избираме своите собствени мечти, цели и ценности
ПРАЗНУВАНЕ
Празнуване на живота и сбъднатите мечти
Празнуване на загубите – на близки и обичани хора (скърбене)
ЦЯЛОСТНОСТ
Автентичност
Творчество
Смисъл
Значимост
ВЗАИМОСВЪРЗАНОСТ
Приемане
Одобрение
Близост
Общност
Принос към обогатяването на живота
Емоционална сигурност
Емпатия
Честност
Любов
Спокойствие
Уважение
Доверие
Разбиране
Топлина
ИГРА
Забавление
Смях
Радост
ДУХОВНО СВЪРЗВАНЕ
Красота
Хармония
Вдъхновение
Порядък
Мир
"За да говорим трябва да слушаме. Затова се научете да говорите като слушате." М. Дж. Руми
Ключов момент в общуването по този начин и втория елемент от ненасилствената комуникация е слушането с емпатия.
Емпатията е качеството на присъствие, което имаме към себе си и другите хора или както казва Мартин Бубер: „Независимо от всички сходства, всяка житейска ситуация е като новоредено дете и има ново лице, каквото досега не е имала и което няма да има друг път. И тя изисква от вас реакция, която не може да сте подготвили предварително. Не изисква нищо от миналото. Изисква присъствие и отговорност; изисква ВАС.”
Присъствие е друга ключова дума в метода на Маршал Розенберг. Когато слушаме нашия събеседник, се опитваме да присъстваме по такъв начин с него, че да го подкрепим в това да се свърже по-добре със себе си, със своите чувства и нужди, да ги изрази и разбере.
В свързването с другите емпатията е възможна само дотокова, доколкото сме в състояние да премахнем своите предварително създадени мнения, идеи и/или осъждания или ако не напълно, поне да бъдем осъзнати за тях през цялото време.
Емпатията изисква да фокусираме цялото си внимание върху посланието на другия човек, да му дадем пространството и времето, от което има нужда, за да се изрази и да се почувства изслушан и разбран. Емпатията изисква много повече страст, отколкото самообладание и често се случва, вместо да предложим този дар на присъствието на човека срещу нас, да правим други неща, докато го слушаме и след това.
Най-често срещаните поведения, които ни пречат да сме достатъчно присъстващи и емпатични към другите:
- Даване на съвети: „Мисля, че ти би трябвало...” „Нима не си се сетил...” - Омаловажаване на ситуацията: „Е, хайде сега... това нищо не е...” - Образователен подход, поставяне на диагноза: „Ситуацията би могла да се окаже много полезна за теб, ако само...” Какъв урок има тук за теб...”, „В една книга четох за подобна ситуация...” - Успокояване: „Ама това изобщо не е по твоя вина. Направил си най-доброто, на което си способен.” - Разказване на истории: „Това ми напомня за времето, когато....”, „Ти да видиш на мен какво ми се случи...” - Приключване на проблема: „Оооо, я се разведри! Стига си се фиксирал върху това!” - Съчувствие: „Оооо, миличкия/миличката ти...” - Разпитване: „И откога се чувстваш така? Кога започна всичко?” - Коригиране: „Не, не, изобщо не е така...не се заблуждавай...”
Което и от тези поведения да имаме, намерението и желанието ни е да помогнем на хората и безспорно мотивите ни са загриженост. Често обаче единственото, което те искат, е емпатия.
Емпатията, както и изразяването на нашите чувства и нужди изискват много практика и много отдаденост. Но и двете обещават пълноценно и взаимно удовлетворяващо свързване с хората в живота ни.
Въпрос на решение е да придобием смелостта това да стане. Решението е за “цял живот”.
Когато и да го вземем, няма да е късно. Дано за всеки от нас този момент е ...СЕГА!
